Сблъскът на опита

Аз съм на 16 – уверена, силна, хванала бика за рогата, знаеща всичко необходимо, можеща, наперена. Стоя със скръстени ръце пред баща си. Намръщена съм. Цялото ми същество се бори с нещата, които чуват ушите ми. „Минал съм по този път, повярвай ми знам!“ . Не мога да приема това, което ми казва. Не искам…Как така? Егото ми вече се гърчи, а разумът се разкъсва, защото усеща, че той е прав за всичко. Борбата е безмилостно жестока, но аз съм на 16 и знам и мога всичко. С последни сили успявам да изкрещя: „Това е твоят опит, моят е различен. Живота  е мой и нямам как да ми се случват нещата, които са се случили и на теб!“ Въздишам от безсилие и просто излизам от стаята с горчивина в устата. Горчивина, защото усещам, че вече наистина имам силата да съм пораснала; защото тази сила носи и ужасна отговорност; защото се отделям от баща си и вече той не може да ме защити; защото знам, че от тук нататък съм сама.

От този момент бях твърдо убедена в едно нещо – нито един човек не може да знае какво е добре за друг човек. Те живеят различни животи, различни неща ги срещат и оставят следа у тях, различни случки ги променят. Всичко е различно. Отстоявах това твърдо и убедено, че това е истината. Защитавах тази истинна с пламенна червенина на лицето си  и изпъкнала вена на челото си (а моята е мноооого изпъкнала) пред всеки дръзнал да я оспори. Докато не станах родител…

Тогава не всичко, но някои неща се промениха. Изведнъж вече не бях готова да зачервя лице в името на тази истина. Всеки път при сблъсъкът с чуждия опит, се замислях. Дали баща ми не беше прав? Дали наистина има неща, които сее случват на всеки? Пък дори и с малки разлики. Дали е възможно да послушаш нечий житейски съвет и той да се окаже правилен и за теб? Всички тези въпроси се въртят в главата ми до днес. Нямам отговор обаче. Не е толкова просто. Не всичко е черно и бяло. Синът ми ми помага с отговорите на тези въпроси.

Ролята ми като родител е не да му показвам как да прави нещата, а че може да ги направи, ако поиска; че трябва да потърси начин; че моят опит е едно нещо, но той е способен да измисли нов. И все пак споделям своя опит с него. Но той не пада от пързалките, нито силно залюляната люлка, нито пък счита авокадото за вкусно, независимо колко страхотно е за мен. Също така и не се отказва да сглоби някоя по-сложна играчка, независимо колко настоятелно му повтарям, че няма как да стане така. Той успява. По своя начин. И едновременно с това, от моите наставления се учи да кара колело и как да прави коремни преси. Няма черно и бяло. И пак ставам на 16. Пак съм готова да се боря в името на личния опит.

Но много често, защото няма черно и бяло, има сблъсък. Сблъсък между хора за това кое е правилно и кое не; кое е по-добре и кое не толкова. Напоследък често мисля и за това, защото ситуацията, в която съм в момента ме изправя пред такъв сблъсък. Ежедневно. Напрежението е неприятно. Когато си от страната на опитния, картинката е по-различна. Сега пък се чудя дали баща ми не е прав.

Бременна съм за втори път и в началото бях щастлива, че моя много близка приятелка е бременна също. Тя за първи път. Още от началото  си представях колко много неща ще правим заедно. Ще обсъждаме. Господи, най-накрая ще имам близък човек, с който ще мога свободно да обсъждам всичко, което ми е интересно. Но реалността се показа друга. Сега аз съм опитната, а тя не. Сега аз съм тази, която крещи с пълно гърло – послушай ме, минала съм по този път, зная какво е. Но тя е сякаш аз на 16 и всичко се бори да не ме послуша. И както баща ми едно време в края на разговора ни просто казваше „Добре, ще си говорим след време“, сега на мен ми минава същата мисъл.

А този сблъсък…Как така човек бива толкова убеден, че това, което е преживял е извор на мъдрост… Нещата никога не са същите…Хората никога не са същите…И все пак събитията се повтарят