Историята на едно отслабване

Това е може би една обикновена история за отслабване. Моята история. Но тя е дълга. Защото тя не започва сега, нито пък свършва сега. Тя не започна преди няколко месеца, нито пък ще свърши след няколко месеца.

Това е една история, която започна когато бях дете и никога няма да свърши.

Като малко дете винаги имах апетит. Помня как майка ми ме умолява да не продължавам да ям, въпреки че не й се свиди храната. А аз срещу нея крещях да ме остави на мира. Продължавах да се тъпча. Тъпчех си душата. Ядях неща, които не е нормално човек да намира за необходими да изяжда, камо ли пък за вкусни. Редовният десерт, след като съм се натъпкала качествено, ми беше кисело мляко, вафла и краставички от салатата, които грижливо си бях запазила. Някои ще си кажат, че това е може би разбираемо – сладко и солено. Повярвайте ми, няма нищо разбираемо във вафла, кисело мляко и краставици на едно място!

И така преминавах през ранните си тийнейджърски години – в тъпчене на една неразбрана душа. Всяка тийнейджърска душа според мен е дълбоко неразбрана и никога не ще бъде. Различните деца имат различните начини да компенсират това. Аз компенсирах с много ядене. Естествено, резултатът беше само един – кръгъл резултат. Слава на бога, че съм красиво дете и момчетата все пак ми обръщаха внимание. Но въпреки всичко ниското самочувствие и комплексът за малоценност се развихриха до пълна степен. Същевременно, през всичките тези години, баща ми, който и до днес на 65 спортува 3 пъти в седмицата, ме натискаше неуморно да спортувам и ми напомняше често, че без спорт не може. Въпреки че, нямаше навременен резултат, явно все пак всичко е влизало в главата ми.

Година преди абитуриентския ми бал, реших, че за него ще отслабна. Минах на диета само със зеленчуци и започнах да ходя на фитнес. Не само че не свалих нито един килограм, ами си докарах и храносмилателен проблем до ден днешен. За щастие, поне спортът ми остана до днес. Дори се разви до степен, в която не мога без него. И през следващите години пак не успявах да отслабна каквото и да правя. Но никога не си давах сметка, че преяждам на всяко ядене и всъщност онази малката Мира продължава да затапва с храна някакви други неща. Не осъзнавах, че всъщност не храната е проблемът.

На 23 срещнах бъдещия си съпруг и животът ме завъртя много бързо. Сега съм на 30 с две деца и стабилно занимание. Едва сега успях да отслабна. Ето как стана.

След тоновете изчетена информация за хранене, спорт и диети все не успявах да отслабна. Никога до сега не бях стигала до тялото, което исках. Затова реших, че най-вероятно нещо много силно ми убягва. Реших да пиша на Румяна Илиева от http://www.fitnesinstruktor.com, да си платя и да направя това, което професионалистът реши за правилно. И почнах. И се получи. И видях къде е проблемът.

Част от режима е меренето на храната. Това беше ключът към всичко. Това беше урокът, просветлението, решението. Не волята, не упорството, не желанието, не постоянството. Това беше моментът, в който ми светна крушка над главата. Сигурна съм! Жалко, че нямах огледало пред себе си, когато получих това прозрение, защото щях да видя тази крушка!

Отдавна се хранех с хубава храна. Здравословна. Но това нямаше никакво значение. Килограмите не си отиваха. Пък и след две бременности и 30 години на тази земя…Аз продължавах да преяждам. Системно! Всеки ден! На всяко хранене! Защо ли…Не зная. По навик! От чревоугодничество! От лакомия! Аз обичам храната. Обичам винце със сиренце. Обичам брауни с черен шоколад. Обичам…Но всъщност обичам комфорта, който храната ми дава. Защото празният стомах е дискомфорт. Празният стомах значи да устоиш, да пребориш себе си, да забравиш моментното си желание, нагона, страстта, в името на крайната цел, която имаш. Празният стомах значи концентрация! Значи да бъдеш тук и сега! Е, това е едно от най-трудните неща, които човек може да се опита да направи.

Сега съм 11 кг. по-слаба от когато и да е било. Изглеждам страхотно. Но няма да спра. Защото гладът за мен е вече нещо друго.  Той ме учи за самата мен. Той ми показва колко силна мога да бъда! Храненето за мен се промени. Интересно, че всеки път, когато съм отслабвала с 1-2 кг. съм си мислела така. Но 11…това е вече нещо друго. Когато свалиш толкова, разбираш измеренията на неща. И на глада, и на килограмите, и на храната.

Храната е нещото, което храни тялото. Не душата! Това е моята битка!