Сблъскът на опита

Аз съм на 16 – уверена, силна, хванала бика за рогата, знаеща всичко необходимо, можеща, наперена. Стоя със скръстени ръце пред баща си. Намръщена съм. Цялото ми същество се бори с нещата, които чуват ушите ми. „Минал съм по този път, повярвай ми знам!“ . Не мога да приема това, което ми казва. Не искам…Как така? Егото ми вече се гърчи, а разумът се разкъсва, защото усеща, че той е прав за всичко. Борбата е безмилостно жестока, но аз съм на 16 и знам и мога всичко. С последни сили успявам да изкрещя: „Това е твоят опит, моят е различен. Живота  е мой и нямам как да ми се случват нещата, които са се случили и на теб!“ Въздишам от безсилие и просто излизам от стаята с горчивина в устата. Горчивина, защото усещам, че вече наистина имам силата да съм пораснала; защото тази сила носи и ужасна отговорност; защото се отделям от баща си и вече той не може да ме защити; защото знам, че от тук нататък съм сама.

От този момент бях твърдо убедена в едно нещо – нито един човек не може да знае какво е добре за друг човек. Те живеят различни животи, различни неща ги срещат и оставят следа у тях, различни случки ги променят. Всичко е различно. Отстоявах това твърдо и убедено, че това е истината. Защитавах тази истинна с пламенна червенина на лицето си  и изпъкнала вена на челото си (а моята е мноооого изпъкнала) пред всеки дръзнал да я оспори. Докато не станах родител…

Тогава не всичко, но някои неща се промениха. Изведнъж вече не бях готова да зачервя лице в името на тази истина. Всеки път при сблъсъкът с чуждия опит, се замислях. Дали баща ми не беше прав? Дали наистина има неща, които сее случват на всеки? Пък дори и с малки разлики. Дали е възможно да послушаш нечий житейски съвет и той да се окаже правилен и за теб? Всички тези въпроси се въртят в главата ми до днес. Нямам отговор обаче. Не е толкова просто. Не всичко е черно и бяло. Синът ми ми помага с отговорите на тези въпроси.

Ролята ми като родител е не да му показвам как да прави нещата, а че може да ги направи, ако поиска; че трябва да потърси начин; че моят опит е едно нещо, но той е способен да измисли нов. И все пак споделям своя опит с него. Но той не пада от пързалките, нито силно залюляната люлка, нито пък счита авокадото за вкусно, независимо колко страхотно е за мен. Също така и не се отказва да сглоби някоя по-сложна играчка, независимо колко настоятелно му повтарям, че няма как да стане така. Той успява. По своя начин. И едновременно с това, от моите наставления се учи да кара колело и как да прави коремни преси. Няма черно и бяло. И пак ставам на 16. Пак съм готова да се боря в името на личния опит.

Но много често, защото няма черно и бяло, има сблъсък. Сблъсък между хора за това кое е правилно и кое не; кое е по-добре и кое не толкова. Напоследък често мисля и за това, защото ситуацията, в която съм в момента ме изправя пред такъв сблъсък. Ежедневно. Напрежението е неприятно. Когато си от страната на опитния, картинката е по-различна. Сега пък се чудя дали баща ми не е прав.

Бременна съм за втори път и в началото бях щастлива, че моя много близка приятелка е бременна също. Тя за първи път. Още от началото  си представях колко много неща ще правим заедно. Ще обсъждаме. Господи, най-накрая ще имам близък човек, с който ще мога свободно да обсъждам всичко, което ми е интересно. Но реалността се показа друга. Сега аз съм опитната, а тя не. Сега аз съм тази, която крещи с пълно гърло – послушай ме, минала съм по този път, зная какво е. Но тя е сякаш аз на 16 и всичко се бори да не ме послуша. И както баща ми едно време в края на разговора ни просто казваше „Добре, ще си говорим след време“, сега на мен ми минава същата мисъл.

А този сблъсък…Как така човек бива толкова убеден, че това, което е преживял е извор на мъдрост… Нещата никога не са същите…Хората никога не са същите…И все пак събитията се повтарят

Advertisements

Къде остана чесънът?!?!?

Вчера вечерта прекарах около час да чета една тема в БГ МАМА и вече се убедих в мнението си за пластмасовите хора. Хората днес са такива – направени от пластмаса, носещи пластмаса, ядящи пластмаса, търсещи пластмаса, намиращи пластмасата за нормална и желана. Дори в отношенията си с хората има пластмаса – повече отколкото на мен ми се иска.

От къде започна всичко…

Моят малчуган боледува откакто е тръгнал на градина. Нормално явление. С мъжа ми се стремим да го лекуваме без лекарства, а с хомеопатия. Някакси мисълта, че ще изпие цялата тази пластмаса и ще продължи да е болен не ни се нрави. По-добре да си е сополив винаги, но с чисто коремче и телце. Все някога ще спре, си повтаряме рано сутрин, когато кашлицата се опитва да разпори гърдите му. И така вече две години. Неизменно в един момент се стигна до хранителните добавки на АкваСорс. Хомеопатите много ги обичат (в интерес на истината, нашата ни препоръча българско билково сиропче, но за тях научихме от други хомеопати и „потребители“). Те са скъпи, много скъпи и не съдържат само екстракт от краставици. В един момент търсейки информация как точно мога да давам капсулките, защото Малчуганът има уплах от гълтане на каквото и да е, попаднах на темата в БГ МАМА.

Не можех да спра да чета. Винаги съм знаела, че мамите в този форум стигат до крайности, но това просто беше изумително – Капсулафанатизирани; 100% убедени в това, което правят; проповядващи това верую на всеки, който дръзне да попита как се пият тези хапчета. И се замислих…Защо е тази мания по пластмасата и къде остана чесънът в живота ни? Как така стана, че човек прие за нормално да приема хапчета всеки ден, но същевременно да има наднормено тегло и всеки ден да закусва кроасан със сладко от ягоди? Как стана така, че убеждаваме децата си, че това е полезно за тях, а не водим борба да си изядат спанака, защото се опитваме да ги предпазим психически да не станат злояди? А ги правим пластмасови?

Когато за първи път ми казаха, че трябва да давам от тези хапчета на Малчугана всеки ден, дори и да е здрав, защото те се натрупват, се огледах с ококорени очи – как така здраво дете да пие всеки ден някакви хапчета? Защо бих подложила, който и да е здрав човек на това? Четейки темата на БГ МАМА обаче, се убедих, че явно родителите и хората имат нужда да затапват с пластмаса от езерото Кламати страховете и несигурността си. Телевизорът работеше докато четях и тъй като сме в сезона на болестите, за пореден път, след рекламата на перилен препарат, пуснаха реклама и на някакво лекарство. Този път лекарството беше в абсолютен синхрон с разсъжденията ми за пластмасата – беше слабително лекарство. Основното послание беше, че жената е опитвала всичко – да хапва повече плодове и зеленчуци, да спортува и какво ли още не, но здравословния начин на живот не може да й реши проблема, затова трябва да вземе капсулката. Друга пък реклама гласеше как стресът от ежедневието, работата, децата, нездравословната храна и липсата на движение, водят до затлъстяване, затова трябва да се вземе хапче. То решава всички проблеми. И аз отново си зададох въпроса „Къде, по дяволите, остана чесънът?“

ЧесънЩе дойде ли време, когато преди грипния сезон по телевизията ще започнат да ни бомбандират с реклами за това как трябва да изядем поне три скилидки чесън днес, да изядем поне няколко лъжици мед, да се запасим с лимони и други плодове, да излезем на разходка за 15 минути днес независимо от времето, да се наспим качествено и други подобни прости правила. Явно обаче идеята да се носи миризма на чесън навсякъде не се нрави на хората, не е удобно. Друго си е капсулката – тя не мирише и я изпиваш за секунда. Или пък лимоните – те са толкова кисели, трудни са за яденe, а капсулката няма вкус – тя така лесно се плъзга по хранопровода и всичко приключва за секунда. А за разходката, знам, че е трудно – трябва да си облечен топло, да присвиеш малко очи срещу вятъра и да си имаш топли обувки (не на ток, особено ако е зима). Пък за спорт да не говорим – трябва екип, пари за фитнес зала,  някой да те тренира. Сложно е. А и чесънът мирише. Друго си е капсулката – тя е пластмасова, без мирис, не изисква усилие и е толкова мощна. Тя решава всички проблеми, успокоява те, че си взел дневната си доза витамини и минерали. А ако случайно се разболееш, има други капсулки, по-мощни. А чесънът, ех, чесънът е демоде – бабите да го ядат.

Previous Older Entries