Историята на едно отслабване

Това е може би една обикновена история за отслабване. Моята история. Но тя е дълга. Защото тя не започва сега, нито пък свършва сега. Тя не започна преди няколко месеца, нито пък ще свърши след няколко месеца.

Това е една история, която започна когато бях дете и никога няма да свърши.

Като малко дете винаги имах апетит. Помня как майка ми ме умолява да не продължавам да ям, въпреки че не й се свиди храната. А аз срещу нея крещях да ме остави на мира. Продължавах да се тъпча. Тъпчех си душата. Ядях неща, които не е нормално човек да намира за необходими да изяжда, камо ли пък за вкусни. Редовният десерт, след като съм се натъпкала качествено, ми беше кисело мляко, вафла и краставички от салатата, които грижливо си бях запазила. Някои ще си кажат, че това е може би разбираемо – сладко и солено. Повярвайте ми, няма нищо разбираемо във вафла, кисело мляко и краставици на едно място!

И така преминавах през ранните си тийнейджърски години – в тъпчене на една неразбрана душа. Всяка тийнейджърска душа според мен е дълбоко неразбрана и никога не ще бъде. Различните деца имат различните начини да компенсират това. Аз компенсирах с много ядене. Естествено, резултатът беше само един – кръгъл резултат. Слава на бога, че съм красиво дете и момчетата все пак ми обръщаха внимание. Но въпреки всичко ниското самочувствие и комплексът за малоценност се развихриха до пълна степен. Същевременно, през всичките тези години, баща ми, който и до днес на 65 спортува 3 пъти в седмицата, ме натискаше неуморно да спортувам и ми напомняше често, че без спорт не може. Въпреки че, нямаше навременен резултат, явно все пак всичко е влизало в главата ми.

Година преди абитуриентския ми бал, реших, че за него ще отслабна. Минах на диета само със зеленчуци и започнах да ходя на фитнес. Не само че не свалих нито един килограм, ами си докарах и храносмилателен проблем до ден днешен. За щастие, поне спортът ми остана до днес. Дори се разви до степен, в която не мога без него. И през следващите години пак не успявах да отслабна каквото и да правя. Но никога не си давах сметка, че преяждам на всяко ядене и всъщност онази малката Мира продължава да затапва с храна някакви други неща. Не осъзнавах, че всъщност не храната е проблемът.

На 23 срещнах бъдещия си съпруг и животът ме завъртя много бързо. Сега съм на 30 с две деца и стабилно занимание. Едва сега успях да отслабна. Ето как стана.

След тоновете изчетена информация за хранене, спорт и диети все не успявах да отслабна. Никога до сега не бях стигала до тялото, което исках. Затова реших, че най-вероятно нещо много силно ми убягва. Реших да пиша на Румяна Илиева от http://www.fitnesinstruktor.com, да си платя и да направя това, което професионалистът реши за правилно. И почнах. И се получи. И видях къде е проблемът.

Част от режима е меренето на храната. Това беше ключът към всичко. Това беше урокът, просветлението, решението. Не волята, не упорството, не желанието, не постоянството. Това беше моментът, в който ми светна крушка над главата. Сигурна съм! Жалко, че нямах огледало пред себе си, когато получих това прозрение, защото щях да видя тази крушка!

Отдавна се хранех с хубава храна. Здравословна. Но това нямаше никакво значение. Килограмите не си отиваха. Пък и след две бременности и 30 години на тази земя…Аз продължавах да преяждам. Системно! Всеки ден! На всяко хранене! Защо ли…Не зная. По навик! От чревоугодничество! От лакомия! Аз обичам храната. Обичам винце със сиренце. Обичам брауни с черен шоколад. Обичам…Но всъщност обичам комфорта, който храната ми дава. Защото празният стомах е дискомфорт. Празният стомах значи да устоиш, да пребориш себе си, да забравиш моментното си желание, нагона, страстта, в името на крайната цел, която имаш. Празният стомах значи концентрация! Значи да бъдеш тук и сега! Е, това е едно от най-трудните неща, които човек може да се опита да направи.

Сега съм 11 кг. по-слаба от когато и да е било. Изглеждам страхотно. Но няма да спра. Защото гладът за мен е вече нещо друго.  Той ме учи за самата мен. Той ми показва колко силна мога да бъда! Храненето за мен се промени. Интересно, че всеки път, когато съм отслабвала с 1-2 кг. съм си мислела така. Но 11…това е вече нещо друго. Когато свалиш толкова, разбираш измеренията на неща. И на глада, и на килограмите, и на храната.

Храната е нещото, което храни тялото. Не душата! Това е моята битка!

Advertisements

Сблъскът на опита

Аз съм на 16 – уверена, силна, хванала бика за рогата, знаеща всичко необходимо, можеща, наперена. Стоя със скръстени ръце пред баща си. Намръщена съм. Цялото ми същество се бори с нещата, които чуват ушите ми. „Минал съм по този път, повярвай ми знам!“ . Не мога да приема това, което ми казва. Не искам…Как така? Егото ми вече се гърчи, а разумът се разкъсва, защото усеща, че той е прав за всичко. Борбата е безмилостно жестока, но аз съм на 16 и знам и мога всичко. С последни сили успявам да изкрещя: „Това е твоят опит, моят е различен. Живота  е мой и нямам как да ми се случват нещата, които са се случили и на теб!“ Въздишам от безсилие и просто излизам от стаята с горчивина в устата. Горчивина, защото усещам, че вече наистина имам силата да съм пораснала; защото тази сила носи и ужасна отговорност; защото се отделям от баща си и вече той не може да ме защити; защото знам, че от тук нататък съм сама.

От този момент бях твърдо убедена в едно нещо – нито един човек не може да знае какво е добре за друг човек. Те живеят различни животи, различни неща ги срещат и оставят следа у тях, различни случки ги променят. Всичко е различно. Отстоявах това твърдо и убедено, че това е истината. Защитавах тази истинна с пламенна червенина на лицето си  и изпъкнала вена на челото си (а моята е мноооого изпъкнала) пред всеки дръзнал да я оспори. Докато не станах родител…

Тогава не всичко, но някои неща се промениха. Изведнъж вече не бях готова да зачервя лице в името на тази истина. Всеки път при сблъсъкът с чуждия опит, се замислях. Дали баща ми не беше прав? Дали наистина има неща, които сее случват на всеки? Пък дори и с малки разлики. Дали е възможно да послушаш нечий житейски съвет и той да се окаже правилен и за теб? Всички тези въпроси се въртят в главата ми до днес. Нямам отговор обаче. Не е толкова просто. Не всичко е черно и бяло. Синът ми ми помага с отговорите на тези въпроси.

Ролята ми като родител е не да му показвам как да прави нещата, а че може да ги направи, ако поиска; че трябва да потърси начин; че моят опит е едно нещо, но той е способен да измисли нов. И все пак споделям своя опит с него. Но той не пада от пързалките, нито силно залюляната люлка, нито пък счита авокадото за вкусно, независимо колко страхотно е за мен. Също така и не се отказва да сглоби някоя по-сложна играчка, независимо колко настоятелно му повтарям, че няма как да стане така. Той успява. По своя начин. И едновременно с това, от моите наставления се учи да кара колело и как да прави коремни преси. Няма черно и бяло. И пак ставам на 16. Пак съм готова да се боря в името на личния опит.

Но много често, защото няма черно и бяло, има сблъсък. Сблъсък между хора за това кое е правилно и кое не; кое е по-добре и кое не толкова. Напоследък често мисля и за това, защото ситуацията, в която съм в момента ме изправя пред такъв сблъсък. Ежедневно. Напрежението е неприятно. Когато си от страната на опитния, картинката е по-различна. Сега пък се чудя дали баща ми не е прав.

Бременна съм за втори път и в началото бях щастлива, че моя много близка приятелка е бременна също. Тя за първи път. Още от началото  си представях колко много неща ще правим заедно. Ще обсъждаме. Господи, най-накрая ще имам близък човек, с който ще мога свободно да обсъждам всичко, което ми е интересно. Но реалността се показа друга. Сега аз съм опитната, а тя не. Сега аз съм тази, която крещи с пълно гърло – послушай ме, минала съм по този път, зная какво е. Но тя е сякаш аз на 16 и всичко се бори да не ме послуша. И както баща ми едно време в края на разговора ни просто казваше „Добре, ще си говорим след време“, сега на мен ми минава същата мисъл.

А този сблъсък…Как така човек бива толкова убеден, че това, което е преживял е извор на мъдрост… Нещата никога не са същите…Хората никога не са същите…И все пак събитията се повтарят

Previous Older Entries