Стига с това „Като едно време“

Лимонада на прахСедя си на масата в хола в къщата на село и чакам всички да седнем и да обядваме. Естествено повечето неща на масата ги е направила бабата или прабабата. Нищо необичайно все пак сме на село. В този момент дядото изважда една бутилка евтина лимонада и почва да разлива по чашите. Аз отказвам. Водичка, моля. 🙂 Замислям се какво има в проклетата лимонада, която никога не ми е била по вкуса – вода, захар, нещо, което да я газира, нещо, което да я направи кисела и нещо, което да я направи жълта. За произхода на последните три неща само мога да гадая…Кое от кое по-изкуствено ще да е.

И в този прекрасен момент, прабаба ми казва: „Хубава е, но не е като едно време!“ Замислям се…Колко често хората повтарят тази реплика?!?!? Писнало ми е да я чувам! За всичко се повтаря само това. Старите хора я повтарят, защото остатъка от живота им е маркиран от спомените и носталгията по младостта, която е била в онова време. Младите, защото имат някакви смътни спомени от летата прекарани на село. И все пак… Не е ли това едно голямо лицемерие? И защо изобщо се повтаря тази реплика? Сякаш, за да отхвърли неугодните нови неща, но пък да се възползва от улесненията?

 

На никой млади човек не му харесва, например, киселото млякоПрясно мляко в пластмасово шише от магазина. Всички знаем какъв вкус има домашното. Обаче малко хора ще отидат да си купят прясно мляко от някоя баба и ще си подквасят. Защо? Ами защото става много бавно, иска внимание и време. По-лесно е от магазина. Но не е като едно време. Пък и кой знае колко е стерилно млякото на онази баба в тези пластмасови шишета!?!? Безумие. Най-добре е да се влезе в интернет да се намерят координатите на местната служба по ХЕИ и да се сигнализира, че някаква баба продава съмнително мляко със съмнителен произход от съмнителна крава в съмнително пластмасово шише…Какво безобразие. Най-добре си е кофичката на Данон – те са пословични с тяхната хигиена и стерилност. Ех, но не е като едно време.

 

И доматите са същата работа – толкова изкуствени и безвкусни. Тия гърци ни наводниха с гадните си домати. Никой не продава вече български домати.

Пък онзи ден видях една баба да продава на щайга розови домати, които изглеждаха ужасно.Големи Розови домати Беше застанала пред магазин Била. Как може такова нещо. А доматите изглеждаха сякаш…сякаш…сякаш…бяха расли в градина, изложени на всички атмосферни условия и ги беше пренасяла в бог знае какво. Изобщо не изглеждаха като тези на Билата – хубави, гладки и чисти. Кой знае бабата как ги е гледала и какво им е слагала в почвата. Сигурно тор от нейната крава…УЖАС! Пък и вече е края на летния сезон. Защо ги продава чак сега?! Кой знае какви са тия домати. Аз цяло лято си ям салата Табуле. И магданоза изглежда много добре в Билата. Ех, ама пък едно време доматите бяха по-хубави.

Някой ми беше казал да си насадя домати на балкона! Как изобщо ще му хрумне на човек такова нещо. Селска работа. Пък и аз съм на работа по цяла седмица. Кога ще се занимавам?! Ама, пък си спомням едно време как като исках домат отивах до градината на баба и си откъсвах…Но сега нямам време да отглеждам домати, пък и как така на балкона. Съседите ще ме видят и какво ще си кажат: „Я, я виж тази селянката си гледа домати!“ По-добре да си ги купя от магазина, нищо, че не са като едно време.

Ей така стават нещата. По-лесно е да си ги купиш от магазина и после да мрънкаш колко са гадни зеленчуците, докато хапваш салата Табуле или пък Цезар. И това ако не е лицемерието на младите?!

SpomeniИ същевременно бабата се оплаква, че лимонадата не била като едно време. Ама оная жълтата, газираната. Не истинската лимонада от сок от лимон. А тази пълната с гадни химикали, дето се опитва да имитира вносните безалкохолни напитки, ама на 1/3 цена. Да ме прощават възрастните и тяхната носталгия, но има доста нещо от едно време, които си заНа селослужават да бъдат забравени. Българина от край време си пълни тялото с евтини неща, изключвам зеленчуците от градината и други подобни домашни благинки. И затова имаме манджи като ориз с картофи и други подобни извращения. Или пък това, че почти никой не може да седне да се храни без хляб. Бедняшка работа. Не всичко от едно време е хубаво, само спомените. Затова сега застаряващото поколение и това преди тях на по 60 години са грохнали старци. Не е щото всичко на едното време му е хубаво – хората са работили прекалено много, хранели са се с кофти храна (пак освен отгледаните вкъщи неща) и са били бедни. Така че стига с това едното време. Само спомените нека си останат.

Но да живеем днес. Всеки се оправя както може. Ама, баба ти едно време не е имала еди какво си…Ами не е имала, ама и сега на 70 или повече е половин човек. А европейският пенсионер си живее живота със здраво тяло и голяма пенсия! Не виждам много кяр от едното време, освен хубавите зеленчуци, млечните продукти и други подобни. Лимондка ли? Не, благодаря! Ще пия една студена вода!

Малко спомени за мама

Имам някакъв проблем със спомените. Особено тези от детството ми. Те са толкова малко… забравени спомениЧовек би казал, че съм имала травматизиращо детство. Е, може би, за мен не е било леко. Не съм яла бой за закуска, обед и вечеря, нито пък сме били бедни. От тази гледна точка, има чудесно детство, което си заслужава да се помни. Въпреки това, основното, което помня от него е, че бях едно много, ама много тъжно дете. Не зная как съм изглеждала в очите на другите, а и не помня :). Но бях тъжна. И явно заради това съм забравила доста неща.

Имам някои спомени, които са ми много силни и определени събития, миризми или пък хора ги отключват. Днес, например, при влизането ми в КАТ, ме лъхна една миризма, която веднага ми напомни за дните, които прекарвах в „службата“ на мама. Така му казваха едно време – служба. Тя беше цех за производство на токоизправители. Майка ми чертаеше схемите на платките. Явно точно тази същата миризма на мастило за рапидограф, специфична хартия и много папки, долових днес в КАТ. Харесвам си тези спомени – от службата на мама. Как след училище извървявах 2 км. пеш, за да стигна до там; как внимателно пресичах жп релсите и колко много ми тежеше раницата в топлите дни!

Именно спомен за майка ми ме връхлетя пък онзи ден. Не помня какво го провокира :)! (Дали не ми е време за Гинко Билоба?!).

Докато бях ученичка, всяка сутрин ставах точно в 7 без 10. Или по-точно майка ми ме будеше в този час. Тя винаги беше станала преди мен – morningда пие кафе, да се приготви за работа и да пуши цигара с кафето. Имаше случаи, в които се събуждах преди този час и се опитвах да нахълтам в кухнята, но вратата винаги беше заключена – тя пушеше и аз нямах място сред отровния дим.

Имаше нещо магическо в тези сутрини. Нещо…което помня и до днес. Особено миризмата. До ден днешен, когато вляза в кухнята и тя пуши, я заварвам в същото положение – седнала в единия край на диванчето, с кафето пред нея и медния пепелник. Също както преди 20 години!Същия меден пепелник от преди 20 години!

Възхищавах се на майка ми. Исках по-бързо да порасна и да стана като нея. Тя ставаше по-рано сутрин от всички други. Това беше нейното време на спокойствие. Време изпълнено с миризмата на топло, черно кафе, тютюнев дим и новините по радио „Хоризонт“. Тя се нуждаеше от това време, за да се събуди, да се облече, да накъдри косата си, да изпие топлото кафе, да изпуши цигарата си и чак тогава да обърне внимание на всичко друго. Колко беше мистично за мен това. Струваше ми се, че всичко, което прави е майка инженерот изключителна важност. Все пак трябва да отиде на работа, а колко значима беше работата й! На големи, подвижни и страховити за мен стативи, тя чертаеше тези непонятни верни линии с точици, които после се превръщаха в мозъка на някоя машина. Колко е умна, за да прави всичко това. И винаги със специална престилка – синя или червена! Разбира се, че сутрин има нужда да прави всички тези важни неща, защото имаше и важна роля – да ходи на работа! Ето така виждах всичко аз. И много исках и аз да стана така, колкото се може по-бързо. Самостоятелна, работеща, важна, значима, със собствени нужди и време преди да се събуди света.

Онзи ден осъзнах, че аз правя същото – ставам по-рано, за да имам това време. Докато все още бях пушач, за да имам 10 минути тишина, в които чувам само собственото си дишане и сърбане от чашата топло кафе. Време за мен да се подготвя за деня, да вдишам малко студен въздух преди да видя на вратата на терасата босите крачета на моя малчуган и сънитите му очи, молещи ме да вляза вкъщи на топло, за да може да се сгуши за „добро утро“ в мен. Единственото, което липсва е усещането за  важност. Да, чувствам се самостоятелна и пораснала, но важността я няма. Още повече пък от работата. Дори напротив.

Но споменът ми е толкова жив. Дори и сега, докато пиша, се чувствам малкото момиченце на мама, което хапва бисквитки с какао преди училище и я гледа с очи на възхищение и нетърпение да порасна.