„Приятел в нужда“ – не точно

събуждам_се

Сряда сутрин е. Ставам прекалено рано, защото малкият ми син вече е на гребена на вълната на неговите безкрайни игри и приключения. Едва 7:30 е и слънцето се опитва да се промъкне под щората и да ме събуди. Малчуганът идва при мен: „Мамооооо, хайде ставай!“ Единственото, което мозъкът ми успява да скалъпи е „ммммм“, с присъщия ми ръмжащ глас рано сутрин. Нямам избор, просто трябва да стана. 1, 2, 3, хоп, главата ми е във вертикално положение. Това изобщо не означава, че съм адекватна.

Отивам да си направя кафе. Ооох, миризмата му лекинко започва да ме пробужда. Главата ми е в странно състояния. Сякаш тя е опакована в плик и всички звуци проникват през този плик. Леко главоболие се прокрадва в слепоочията ми. Вече имам предчувствието, че няма да бъде много лек ден. Но какво пък толкова едно главоболие, леко недоспиване, нищо ново под слънцето.

След като отпивам глътка от топлото кафе и горчивината му се стича блажено, се чувствам малко по-добре. По-оптимистично. Слънцето вече гордо е пробило облаците и съвсем ми става пролетно. Толкова много обичам слънцето. Никога не бих емигрирала, например, в скандинавска държава или пък някоя по на север от България, само защото няма да усещам лъчите му всеки ден. Обичам го. За мен то е като въздуха. И след като тази сутрин, то толкова обещаващо се показа, вече бях щастлива. За кратко…

Взех телефона си (все едно някой щеше да ми е звънял,пфу!). В групата на девойките във Вайбър, с който се познавам от деца, е продължила комуникация от вчера, която аз зарязах. Сега влязох да прочета. И както веждите ми вече бяха започнали да се отпускат и крайчетата на устата ми да се повдигат и да я изкривяват в по-приятна гримаса, изведнъж просто всичко застина. Кръвта ми изведнъж се раздвижи, бузите ми почервеняха, вече бях будна. Адреналинът прави чудеса – и в добрия и в лошия смисъл.

Там, сред писанията на този чат, открих, че за мен приятел не означава „Приятел в нужда се познава.“ Може би, моят живот така се е подредил, че никога не съм имала нужда от приятел в някаква крайна нужда. Или се справям сама, или родителите ми помагат. Но по-често сама. Изведнъж, в този момент на висока доза адреналин в кръвта ми, осъзнах, че за мен приятел е нещо по-различно. Сигурно много хора мислят така. Но за мен това бе ново знание.

НедостатъциАз съм много силен екстраверт, което значи, че хората в моят свят са много важна градивна частица. Имам нужда от тях. Да се срещам с тях, да говоря, да обсъждам, да споря, да се забавлявам, да уча. Изведнъж си дадох сметка, че мога да добавя и да ме приемат. За мен истинският приятел е този, който ме приема такава каквато съм. С всичките ми странности, недостатъци и лоши поведения. Не казвам и положителни страни – човек лесно приема доброто.

Сега е удобния момент да дефинирам „приемане“, защото мисля, че всеки го разбира различно. За мен то не спира до там само да си кажеш „Добре, този човек е арогантен.“ Това не е приемане, това е осъзнаване, констатация, заключение. Приемането идва след това. „Арогантен е, но той/ тя е такъв и аз няма да го съдя, да му го припомням, да го етикирам, да го използвам срещу него. Мога да живея с това, че той/ тя е арогантен и толкоз.“ Това за мен е да приемеш. Не искам приятелите ми да ме съдят, да се подиграват, да използват недостатъците ми срещу мен във всеки удобен случай. Забелязала съм, че много любовни взаимоотношения между двама души, които иначе се обичат, се провалят точно заради това – липса на приемане и много силно желание да променят човека до себе си. Човек не се променя, заради някой друг. Човек може да се промени само ако сам е осъзнал нуждата за тази промяна. Избрал е начин да я постигне и на своя глава я стартира.

Добрият приятел не променя, той приема. Няма да се променя, защото някой не харесва факта, че мога да говоря с часове или пък, че за всяко нещо имам какво да кажа. Научих се да признавам кога съм сбъркала и да се извинявам. Беше ми много трудно и отне много време. Само аз си знам колко ми коства да се правя на философ, готов да умре в името на това, което казва и след време, с изправена глава и ясен поглед в очите, гласно да я заявя – „Сбърках. Не бях права.“ Така се уча, така пораствам  и няма да се терзая повече, защото на някой (независимо кой е той) не му харесва моят подход. Ако някой ден, го сметна за неефективен и неподходящ, ще го променя. Но не и заради някой друг.

Щастлива съм, че имам хора до себе си, които знаят всичко това; които без свян и притеснения ми показват кога греша и кога не; които ме учат; които не ме съдят, а ме бутат напред. Те са моите приятели. Дори и само двама-трима. крещяНадявам се и ти да намериш или пък вече да имаш такива, защото рядко се случват инциденти в 3 през нощта, които доказват приятелството. Но ежедневието е тук постоянно и ни дава достатъчно предизвикателства пред приятелството. И когато се разкрещиш на някого, защото просто си избухлив, а след това той те погледне и прегърне (след като барометъра на налягането в главата ти стигне нормални стойности) и те попита – „Как си?  Успокои ли се? Всичко е наред.“, тогава знай, че имаш приятел насреща.

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: