Майната им на шамарите

Преди да стана родител често забелязвах какво родителите правят с децата си само когато беше очевидна тяхната незаинтересованост, неангажираност и некомпетентност. Толкова очевидна, че имаш чувството за изсипана кофа с лайна върху главата си.

От както съм родител, обаче, виждам доста повече. Честно казано, заради реалността, която ме заобикаля, единственото, което виждам е незаинтересованост, нежелание, некомпетентност и неангажираност. В началото на моето родителство бях изключително ангажирана с това да не правя като тези родители и обръщах внимание на тези сцени само с такава цел – да видя как не се прави. Невъзможно ми бе да изчета всички източници за възпитание, за които вече знаех. Затова разбирах, че всичко, което виждам е нередно, просто слушайки собствената си интуиция. А тя говори много, стига да имаш уши и сърце да я чуеш.

Но нека върна малко историята…

Създаването на нов живот за мен бе наистина акт на много голяма любов. Не знаех какво е да си родител, нито пък съм мислила за това. Не знаех, че човек получава безусловна любов. Не знаех и, че човек може да загуби себе си в тази любов. Знаех само, че обичам човека до себе си толкова силно, че искам да направя с него нещо, което да е мое и негово. Никое друго нещо, което правиш съвместно с някого не е същото. Дори строенето на къща цял живот. Това е нещо, в което и двамата съзнателно скачате, без да знаете нищо, но с обещанието, че сте заедно.

Е, за мен това обещание бе, че независимо от усилията, ще направя всичко необходимо, за да създам качествен човек или поне да положа основите за това. С течение на времето четях книги, статии, мислих, чувствах, говорих с различни хора и наблюдавах различни хора и разбира се, наблюдавах в какво се превръща детето ти.

Постепенно, виждайки резултата, добих самочувствието, че стратегията ми досега е успешна и трябва да продължа в същия дух. Именно този резултат засили неприязанта ми към това, което виждах на улицата, в магазина, в заведенията и на всякакви други обществени места. Възмущението ми на моменти е нараствало до степен, даваща ми сила да се скарам на някоя майка или да се намесвам в различни ситуации. И до ден днешен е така. Колкото повече расте детето ми и резултатът продължава все така добър,  толкова повече расте и отвращението ми към това, което се случва. Почнах да си задавам много въпроси. Въпроси, на които си давам само лоши отговори или никакви и те остават сираци.

на-децата-им-е-трдуноКога да си дете стана толкова трудно? В България, като всичко друго, методите на възпитание се обновяват със скоростта на охлюв. По света отдавна са открили, че това, което се „правеше едно време“ не е добро. Дори в Русия, от където взаимстваме много голяма част от моделите си на възпитание, също бълват литература с осъвременени техники на възпитание и гледане на деца. Имам чувството, че само ние и все по на изток, продължаваме да я караме „ей, така, както дойде.“ И това ме влудява. Майната им на шамарите!

И на децата им е трудно. Много трудно. С всяко следващо дете, което се запознавам, се убеждавам, че им е много трудно. Непоносимо дори, да търпят нас – родителите си. И защо? Защо е така? Как да подмина следните неща:

  • „Не влизай в преспата. Ще се намокриш.“
  • „Не джопай в локвата. Ще се намокриш.“
  • „Не се качвай на катерушката. Не скачай. Не викай. Не тичай. Ще паднеш.“
  • „Не влизай в пясъчника. Ще се изцапаш“

Кога точно тези неща станаха нереални за едно дете да ги иска? Зная, че едно време майка ми е прала всичко на ръка и донякъде бих оправдала такова поведение. Но сега…По дяволите, не го разбирам, но не мога и да го приема. Както скоро ми каза един приятел: „Ако Дете в локва2детето ти види локва и не иска да мине през нея, значи нещо не е в ред!“ Кога стана нормално детето да има способности, принадлежащи на възрастните:

  • Да преценява кога ще се удари;
  • Да преценява кога мама няма да има възможност да му изпере дрехите или пък да му купи нови, защото то ги е скъсало при поредната луда игра в тревата;
  • Да взима само решение, че днес е яло повече шоколад от допустимото за едно дете на неговата възраст;
  • Да преценява, че в края на месеца не е подходящо да иска нова игракча, защото заплатите на мама и тате са свършили.

Може би родителите са вече изморени – живеем в трудно време и трудна държава (чудя се по-бедните, но най-щастливи нации по света  как го правят – бедността и щастието). Но тогава защо правят деца? Защо се нагърбват с тази отговорност? Някои са уморени, а други са просто…прости и глупави. Майната им на шамарите!

Не ми иска да си припомням и следните случки:

  • Детето случайно се спъва и пада. Почва да плаче, защото се е ударило. Но явно това поведение е недопустимо, защото следват няколко шамара (по дупето в най-добрия случай) и реплики от рода на „Защо падна?!?! Гледай сега как се изцапа?!!! Защо ревеш?!? Нищо не е станало?!??! Омръзна ми от тебе!“
  • Излиза гневен баща от магазина, влачейки малчугана, който е с 1 метър по-нисък от него, с поне 60 кг. по-лек и с доста години по-наивен и невинен. Детето очевидно иска нещо – играчка, шоколадче, сокче (нещо толкова малко, а носещо толкова радост в малкия свят). Бащата му удря шамар, който не само зачервява бузата, а кара главата на детето да опише доста голяма парабола. То дори не успя да се разплаче веднага. Сякаш не можа да осъзнае какво се случи.

Защо тези хора не обичат децата си? Някой сега ще каже – обичат ги. Да, със сигурност, ако легне болно, ще бъщърбава-усмивкадат съкрушени. Но това ли е да обичаш едно дете? Любовта към детето не означава ли да имаш желание винаги да виждаш щърбавата му усмивка (въпреки че съм виждала баща, който казва на детето си да спре да смее, защото някой ще му скара)? Да искаш да му дадеш света? Да искаш то да знае, че ти ще го обичаш винаги, на всяка цена? Нали това е безусловна любов? От кога шамарите са безусловна любов? Аааа, едно време как са ни били, пък ето нормални хора сме? Майната им на шамарите!

Не съм много сигурна. Може би е добре следващият път  да се огледаш по-добре, ти, човеко, смятащ, шамарите за нормални. По-добре, за да видиш, че ежедневието, в което живеем изобщо не ни прави нормални. Да, не всеки е сериен убиец, крадец или наркоман, но от кога изискванията за нормален човек стигнаха до там – да не е нещо? Ти, майко, която се кара за всяка нещо, е добре да се погледнеш в огледалото и да ошамариш себе си, пък да дано се осъзнаеш? Ти, читателю без деца, също да плеснеш себе си, за да се опомниш, че така не се прави, че ти ще си различен, че ти ще бъдеш добър човек и родител. Кажи „Майната им“ на шамарите и подари прегръдка!

 

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: