Един кофти ден…

dark moodИма дни, в които се събуждам и нещо не е наред. Не знам какво точно. Никога до сега не съм успяла да разбера какво е това нередно нещо или нещо, което не работи както трябва. Но се събуждам и то е там. Даже не знам дали има форма, дали мога да го опиша с прилагателно. Накъдето и да се обърна то е около мен и същевременно го усещам вътре в мен, защото и тялото ми не иска да работи както трябва. Или съм отпусната и нямам тонус, или пък нещо ме боли.

Не е депресивно състояние или лошо настроение. Просто нещо не е наред. Интересното е, че е като призма или филтър през, който минава всичко, което влиза и излиза в мен. Дори и очите ми виждат през този филтър. Така и не разбрах от къде идва или какво го предизвиква (например, лош сън?!).

В тези дни ставам истински социопат – не мога да понасям хората. Виждам всичко, което правят грешно. Повярвайте ми на този свят може и да съществува „двзерът“ индивидуалност или уникалност на човека, но си има и общовалидни правила и правилни и неправилни неща. 2+2=4. Поне в този свят или поне в това уравнение. Е, обвита в този филтър аз виждам само най-лошите неща у хората; мога да направя връзка между всяко нередно нещо в този свят с грешка направена от хората; зад всяка тяхна дума откривам дълбоко вкоренени парадигми, които не мога да оправдая (не че трябва, просто не мога), поведения, в който виждам липса на логика, мисъл и разум. Между другото в това число на хората влизам и аз. Себе си обаче мога да порицая, мога да контролирам и да се накрам да направя правилното нещо. Но другите…

Трудно ми е да се справя с това си състояние. Преди години, след като осъзнах, че се събуждам в този балон, просто не излизах от вкъщи. Хората трудно ме понасят в такива дни. Постепенно разбрах, че мога просто да не говоря и да контролирам цялото състояние – и станах мълчалива. Но напоследък, този балон от нередности рано сутрин ме прави невъздържана. И сигурно вече се чудиш за какво точно говоря. Ето как би протекъл един такъв мой ден. Нека вземем за пример обикновена събота. Когато съм на работа задачите ме повличат и изкарват от балона много бързо.

bad sunОтварям очи. Защо, по дяволите, съм оставила щората на прозореца вдигната и то точно на този, през който сутрин изгрява слънцето. Мамка му на слънцето, изгрява толкова рано. Трябва да стана да пикая. Толкова е рано, по дяволите. Ставам. Кратката мисъл изпълнена с надежда, че все пак ставайки толкова рано ще мога да изпия кафето си на спокойствие, бива бързо изпъдена от шумоленето на чаршафите на моя син – знак, че той също става от леглото. Мамка му, как може да се ядосвам на сина си, че съм станала със задника нагоре?! Дишам дълбоко и се опитвам да се успокоя.

Правя си кафе и след първата глътка осъзнавам, че съм купила ужасно кафе. В други дни горчивината му (аз пия кафе без захар) буквално ме изважда от всякакви състояния и влизам в режим на търсене през целия ден на нематериални неща, които да ми подсладят настроението, да сложат усмивка на лицето ми, за да забравя горчивия му вкус. Но не и днес. Кафето е толкова горчиво колкото съм и аз. Ужас! Как ще издържа цял ден?!

Синът ми започва с обичайните си желания – закуска, филмче и игри. За кратко приготовянето на закуската ме разсейва и успявам да не изразя състоянието си в словесно малтретиране на невръстния ми юнак. Тате се събужда – става рошав и смачкан от съня, като мокра риза. Прави си кафе и мълчаливо просто блее. Как може човек просто да блее, по дяволите?! Не вижда ли колко е скапан света?! Не иска ли да го оплюем заедно?! Да излеем цялата отрова, на която сме способни върху този нереден свят?! Оп, забравих! Само аз съм в сивия балон. По дяволите, не стига, че е толкова кофти да си в него, ами трябва да си сам. Как ще издържа цял ден?!

Тук се намесва опитът ми натрупан с годините в това състояние и просто млъквам за колкото може повече време. Но мислите не спират. Те са вече до ръба на балона и създават невероятно напрежение; скоро ще има пропукване, през което ще изтече нещо – какво зависи от обстоятелствата.

Тръгваме за село, където обичайно прекарваме съботите и неделите. Мамка му, как мразя да ходя на село в това състояние. Тръгвам. Пук! Първата дупка от балона се пропуква. Бавно чернилката започва да изтича и намира за какво да се залепи. Като гаден паразит, който си търси жертва, за да го спаси със живителните си сили. Всичко може да е жертва. Следва кратка караница с Тате. Отново опитът ми успява да затвори устата ми. Погледът ми се отправя навън. По дяволите, сигурно този зимен пейзаж е красив, защо не го виждам?! Как ще издържа цял ден?!

Моментът, в който пристигаме на село обикновено е катарзисът за мен – или балонът избухва с цялото налягане насъбирано от сутринта или просто издиша. Така и не разбрах кога как работи. В повечето случай тук срещам толкова много парадигми, които отричам, ненавижда, осъждам, неприемам, мразя, избягвам, че няма сили да се боря. Да си възрастен е ужасно! Да вярваш в суеверия е нелогично. Да мислиш само за другите е нереалистично. Да мислиш само за храна е отварително. Да обгрижваш прекалено е дразнещо. Да се държиш патриархално в 21 век е скандално. Да се държиш раболепно е непристойно. Да си мързелив е недопустим. Да пиеш ракия при всеки удобен случай е гнусно. Да гледаш сериали е потресаващо. Да си възрастен е непоносимо…

by Rhyn Williams

by Rhyn Williams

Днес нямам сили да избухна. Просто се оставям и ги наблюдавам. Все повече си затвърждавам усещането, че всичко тук е абсурдно. Аз съм абсурдна в този момент. Пфффуууу! Балонът издиша. Става много тихо. Празно. Мълчаливо. Красиво! Всичко вече е лесно. Просто чакам денят да свърши – лекично се нося и правя каквото ми кажат другите.

А какво става когато балонът избухне? Хм, става грозно. Много грозно. Думите, които изричам са грозни.

Начинът, по който ги изричам е грозен. Тонът ми се цели право в целта. Целта ми е да накарам другия да осъзнае моята истината. По дяволите, моята истина е вярната. Другите са слепи и не виждат. Трябва да ги накарам да видят. Ох,  защо те не виждат?! Искам да плача. Безсилна съм пред тяхната слепота. А те?! Те се обиждат, те се сърдят, те не разбират! Не разбират…Не разбират…И аз не разбирам…

Балонът е спукан. Само че, сега не е празно и красиво. Сега е тъжно, сиво и грозно. Затварям се в банята и сълзите потичат, като из ведро. И те са сиви. Лицето ми става морко и сиво. Но колкото повече плача, сивото си отива. И пак става тихо. Но тъжно. Казала съм толкова много грозни неща. Дано успея да си простя. Най-трудно е на себе си да простя. Ей сега затварям очи на възглавницата под луната. Ще си простя. Ще си простя. Човек съм правя грешки. Дано и другите го знаят. Прощавам си…Проща…Про…

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: