„Приятел в нужда“ – не точно

събуждам_се

Сряда сутрин е. Ставам прекалено рано, защото малкият ми син вече е на гребена на вълната на неговите безкрайни игри и приключения. Едва 7:30 е и слънцето се опитва да се промъкне под щората и да ме събуди. Малчуганът идва при мен: „Мамооооо, хайде ставай!“ Единственото, което мозъкът ми успява да скалъпи е „ммммм“, с присъщия ми ръмжащ глас рано сутрин. Нямам избор, просто трябва да стана. 1, 2, 3, хоп, главата ми е във вертикално положение. Това изобщо не означава, че съм адекватна.

Отивам да си направя кафе. Ооох, миризмата му лекинко започва да ме пробужда. Главата ми е в странно състояния. Сякаш тя е опакована в плик и всички звуци проникват през този плик. Леко главоболие се прокрадва в слепоочията ми. Вече имам предчувствието, че няма да бъде много лек ден. Но какво пък толкова едно главоболие, леко недоспиване, нищо ново под слънцето.

След като отпивам глътка от топлото кафе и горчивината му се стича блажено, се чувствам малко по-добре. По-оптимистично. Слънцето вече гордо е пробило облаците и съвсем ми става пролетно. Толкова много обичам слънцето. Никога не бих емигрирала, например, в скандинавска държава или пък някоя по на север от България, само защото няма да усещам лъчите му всеки ден. Обичам го. За мен то е като въздуха. И след като тази сутрин, то толкова обещаващо се показа, вече бях щастлива. За кратко…

Взех телефона си (все едно някой щеше да ми е звънял,пфу!). В групата на девойките във Вайбър, с който се познавам от деца, е продължила комуникация от вчера, която аз зарязах. Сега влязох да прочета. И както веждите ми вече бяха започнали да се отпускат и крайчетата на устата ми да се повдигат и да я изкривяват в по-приятна гримаса, изведнъж просто всичко застина. Кръвта ми изведнъж се раздвижи, бузите ми почервеняха, вече бях будна. Адреналинът прави чудеса – и в добрия и в лошия смисъл.

Там, сред писанията на този чат, открих, че за мен приятел не означава „Приятел в нужда се познава.“ Може би, моят живот така се е подредил, че никога не съм имала нужда от приятел в някаква крайна нужда. Или се справям сама, или родителите ми помагат. Но по-често сама. Изведнъж, в този момент на висока доза адреналин в кръвта ми, осъзнах, че за мен приятел е нещо по-различно. Сигурно много хора мислят така. Но за мен това бе ново знание.

НедостатъциАз съм много силен екстраверт, което значи, че хората в моят свят са много важна градивна частица. Имам нужда от тях. Да се срещам с тях, да говоря, да обсъждам, да споря, да се забавлявам, да уча. Изведнъж си дадох сметка, че мога да добавя и да ме приемат. За мен истинският приятел е този, който ме приема такава каквато съм. С всичките ми странности, недостатъци и лоши поведения. Не казвам и положителни страни – човек лесно приема доброто.

Сега е удобния момент да дефинирам „приемане“, защото мисля, че всеки го разбира различно. За мен то не спира до там само да си кажеш „Добре, този човек е арогантен.“ Това не е приемане, това е осъзнаване, констатация, заключение. Приемането идва след това. „Арогантен е, но той/ тя е такъв и аз няма да го съдя, да му го припомням, да го етикирам, да го използвам срещу него. Мога да живея с това, че той/ тя е арогантен и толкоз.“ Това за мен е да приемеш. Не искам приятелите ми да ме съдят, да се подиграват, да използват недостатъците ми срещу мен във всеки удобен случай. Забелязала съм, че много любовни взаимоотношения между двама души, които иначе се обичат, се провалят точно заради това – липса на приемане и много силно желание да променят човека до себе си. Човек не се променя, заради някой друг. Човек може да се промени само ако сам е осъзнал нуждата за тази промяна. Избрал е начин да я постигне и на своя глава я стартира.

Добрият приятел не променя, той приема. Няма да се променя, защото някой не харесва факта, че мога да говоря с часове или пък, че за всяко нещо имам какво да кажа. Научих се да признавам кога съм сбъркала и да се извинявам. Беше ми много трудно и отне много време. Само аз си знам колко ми коства да се правя на философ, готов да умре в името на това, което казва и след време, с изправена глава и ясен поглед в очите, гласно да я заявя – „Сбърках. Не бях права.“ Така се уча, така пораствам  и няма да се терзая повече, защото на някой (независимо кой е той) не му харесва моят подход. Ако някой ден, го сметна за неефективен и неподходящ, ще го променя. Но не и заради някой друг.

Щастлива съм, че имам хора до себе си, които знаят всичко това; които без свян и притеснения ми показват кога греша и кога не; които ме учат; които не ме съдят, а ме бутат напред. Те са моите приятели. Дори и само двама-трима. крещяНадявам се и ти да намериш или пък вече да имаш такива, защото рядко се случват инциденти в 3 през нощта, които доказват приятелството. Но ежедневието е тук постоянно и ни дава достатъчно предизвикателства пред приятелството. И когато се разкрещиш на някого, защото просто си избухлив, а след това той те погледне и прегърне (след като барометъра на налягането в главата ти стигне нормални стойности) и те попита – „Как си?  Успокои ли се? Всичко е наред.“, тогава знай, че имаш приятел насреща.

Майната им на шамарите

Преди да стана родител често забелязвах какво родителите правят с децата си само когато беше очевидна тяхната незаинтересованост, неангажираност и некомпетентност. Толкова очевидна, че имаш чувството за изсипана кофа с лайна върху главата си.

От както съм родител, обаче, виждам доста повече. Честно казано, заради реалността, която ме заобикаля, единственото, което виждам е незаинтересованост, нежелание, некомпетентност и неангажираност. В началото на моето родителство бях изключително ангажирана с това да не правя като тези родители и обръщах внимание на тези сцени само с такава цел – да видя как не се прави. Невъзможно ми бе да изчета всички източници за възпитание, за които вече знаех. Затова разбирах, че всичко, което виждам е нередно, просто слушайки собствената си интуиция. А тя говори много, стига да имаш уши и сърце да я чуеш.

Но нека върна малко историята…

Създаването на нов живот за мен бе наистина акт на много голяма любов. Не знаех какво е да си родител, нито пък съм мислила за това. Не знаех, че човек получава безусловна любов. Не знаех и, че човек може да загуби себе си в тази любов. Знаех само, че обичам човека до себе си толкова силно, че искам да направя с него нещо, което да е мое и негово. Никое друго нещо, което правиш съвместно с някого не е същото. Дори строенето на къща цял живот. Това е нещо, в което и двамата съзнателно скачате, без да знаете нищо, но с обещанието, че сте заедно.

Е, за мен това обещание бе, че независимо от усилията, ще направя всичко необходимо, за да създам качествен човек или поне да положа основите за това. С течение на времето четях книги, статии, мислих, чувствах, говорих с различни хора и наблюдавах различни хора и разбира се, наблюдавах в какво се превръща детето ти.

Постепенно, виждайки резултата, добих самочувствието, че стратегията ми досега е успешна и трябва да продължа в същия дух. Именно този резултат засили неприязанта ми към това, което виждах на улицата, в магазина, в заведенията и на всякакви други обществени места. Възмущението ми на моменти е нараствало до степен, даваща ми сила да се скарам на някоя майка или да се намесвам в различни ситуации. И до ден днешен е така. Колкото повече расте детето ми и резултатът продължава все така добър,  толкова повече расте и отвращението ми към това, което се случва. Почнах да си задавам много въпроси. Въпроси, на които си давам само лоши отговори или никакви и те остават сираци.

на-децата-им-е-трдуноКога да си дете стана толкова трудно? В България, като всичко друго, методите на възпитание се обновяват със скоростта на охлюв. По света отдавна са открили, че това, което се „правеше едно време“ не е добро. Дори в Русия, от където взаимстваме много голяма част от моделите си на възпитание, също бълват литература с осъвременени техники на възпитание и гледане на деца. Имам чувството, че само ние и все по на изток, продължаваме да я караме „ей, така, както дойде.“ И това ме влудява. Майната им на шамарите!

И на децата им е трудно. Много трудно. С всяко следващо дете, което се запознавам, се убеждавам, че им е много трудно. Непоносимо дори, да търпят нас – родителите си. И защо? Защо е така? Как да подмина следните неща:

  • „Не влизай в преспата. Ще се намокриш.“
  • „Не джопай в локвата. Ще се намокриш.“
  • „Не се качвай на катерушката. Не скачай. Не викай. Не тичай. Ще паднеш.“
  • „Не влизай в пясъчника. Ще се изцапаш“

Кога точно тези неща станаха нереални за едно дете да ги иска? Зная, че едно време майка ми е прала всичко на ръка и донякъде бих оправдала такова поведение. Но сега…По дяволите, не го разбирам, но не мога и да го приема. Както скоро ми каза един приятел: „Ако Дете в локва2детето ти види локва и не иска да мине през нея, значи нещо не е в ред!“ Кога стана нормално детето да има способности, принадлежащи на възрастните:

  • Да преценява кога ще се удари;
  • Да преценява кога мама няма да има възможност да му изпере дрехите или пък да му купи нови, защото то ги е скъсало при поредната луда игра в тревата;
  • Да взима само решение, че днес е яло повече шоколад от допустимото за едно дете на неговата възраст;
  • Да преценява, че в края на месеца не е подходящо да иска нова игракча, защото заплатите на мама и тате са свършили.

Може би родителите са вече изморени – живеем в трудно време и трудна държава (чудя се по-бедните, но най-щастливи нации по света  как го правят – бедността и щастието). Но тогава защо правят деца? Защо се нагърбват с тази отговорност? Някои са уморени, а други са просто…прости и глупави. Майната им на шамарите!

Не ми иска да си припомням и следните случки:

  • Детето случайно се спъва и пада. Почва да плаче, защото се е ударило. Но явно това поведение е недопустимо, защото следват няколко шамара (по дупето в най-добрия случай) и реплики от рода на „Защо падна?!?! Гледай сега как се изцапа?!!! Защо ревеш?!? Нищо не е станало?!??! Омръзна ми от тебе!“
  • Излиза гневен баща от магазина, влачейки малчугана, който е с 1 метър по-нисък от него, с поне 60 кг. по-лек и с доста години по-наивен и невинен. Детето очевидно иска нещо – играчка, шоколадче, сокче (нещо толкова малко, а носещо толкова радост в малкия свят). Бащата му удря шамар, който не само зачервява бузата, а кара главата на детето да опише доста голяма парабола. То дори не успя да се разплаче веднага. Сякаш не можа да осъзнае какво се случи.

Защо тези хора не обичат децата си? Някой сега ще каже – обичат ги. Да, със сигурност, ако легне болно, ще бъщърбава-усмивкадат съкрушени. Но това ли е да обичаш едно дете? Любовта към детето не означава ли да имаш желание винаги да виждаш щърбавата му усмивка (въпреки че съм виждала баща, който казва на детето си да спре да смее, защото някой ще му скара)? Да искаш да му дадеш света? Да искаш то да знае, че ти ще го обичаш винаги, на всяка цена? Нали това е безусловна любов? От кога шамарите са безусловна любов? Аааа, едно време как са ни били, пък ето нормални хора сме? Майната им на шамарите!

Не съм много сигурна. Може би е добре следващият път  да се огледаш по-добре, ти, човеко, смятащ, шамарите за нормални. По-добре, за да видиш, че ежедневието, в което живеем изобщо не ни прави нормални. Да, не всеки е сериен убиец, крадец или наркоман, но от кога изискванията за нормален човек стигнаха до там – да не е нещо? Ти, майко, която се кара за всяка нещо, е добре да се погледнеш в огледалото и да ошамариш себе си, пък да дано се осъзнаеш? Ти, читателю без деца, също да плеснеш себе си, за да се опомниш, че така не се прави, че ти ще си различен, че ти ще бъдеш добър човек и родител. Кажи „Майната им“ на шамарите и подари прегръдка!

 

Previous Older Entries