Защо пък сойка?!

Сойка

Защо блогът ми се казва „Блогът на една сойка?“, „Защо точно сойка, а не някоя друга птица?“ и ред други въпроси може би си задава всеки сърфиращ, когато по неведомите пътища на Google, попадне на тази страница. „WTF?“ би си казал дори, някой като мен, който често мисли на английски по ред причини.

Е, това е една не много дълга, но пък забавна в моите спомени история от студенстките ми години. Тогава започна и приятелството ми с един невероятен човек, което успяхме да съхраним и до днес.

Често в университета ни се случваше между една и друга лекция да имам големи паузи, например, от по час – два. Първоначално, пиехме кафе, после просто се мотаехме по централните софийски улици или пък прекарвахме безкрайно дълги обеди, по време на които се хилехме като тийнейджъри избягали от час. В един момент всъщност решихме да направим точно това – да избягаме от лекция.

Колко смешно, нали? Като че ли някой те задължава да ходиш на лекции. Сякаш вече не трябва да си осъзнал, че на практика лекциите са единствено в твоя полза. Не като часовете в училище. Мисля, че някои часове в училище могат да бъдат спокойно пропускани системно. Особено, когато те са в комбинация с крайно неотдаден и неможещ да задържи вниманието и интереса преподавател. Но да се върнем към моята история.

Един ден, по време може би на един такъв дълъг обяд, по все възможни начини и невероятно рационализиране, стигнахме до общото решение, че следващата лекция ни е крайно скучна, безполезна, дори си заслужава да се ядосаш, че ти губят времето с нея. Е, от този ден нататък, често я пропускахме – как така някой ще губи нашето ценно време?!?! Та, ние сме млади и си искаме всяка секунда, за да живеем! От време на време я посещавахме, но сякаш само с цел да се убедим, че наистина нашето решение е правилно. Или пък ако някой от групата липсваше.

А кои бяхме ние ли? Една много странна групичка от състуденти, които никой никога не би си помислял

by Zsolt Ercsei

by Zsolt Ercsei

да събира заедно. Не зная дали даже слушахме еднаква музика. Това, което ни обединяваше, беше идеята просто да не сме на лекции. Бяхме три девойки и двама младежи. Ако някой от тях чете това сега, сигурно ще се усмихне на „девойките“ и „младежите“. Но ние си бяхме такива. Един от младежите ни имаше особен по наше мнение стил, по който си носи косата. Другият пък обичаше да си прави шеги с него и външния му вид. Странно, но нито единия, нито другия се сърдеше или поне аз не помня някога да е имало такъв случай. В една от тези шеги, младежът със странната прическа биде оприличен на сойка. И това беше спусъкът. Ние бяхме групата на сойките. Бягащите от лекции сойки, които редовно гледаха последните холивудски продукции в кината и заливаща се от смях на едно или друго нещо.

Не помня колко време продължи тази наша серия от сойкини бягства. Може би, когато наближи сесията, просто не ни оставаше време. Но дълго време след това се наричахме така с едно умиление за часовете прекарани в кино „Арена“.

След като завършихме за извстно време поддържахме контакт. Виждахме се. Споделяхме си кой на къде го е отнесла великата кариера, която ни бе обещана! Е, всички постепенно осъзнавахме, че бяхме леко пуснати по пързалката с кариерата, но… Постепенно изгубихме контакт. Но остана една сойка, която не ми беше лесно да спра да търся.

Тя беше по-различна от всички хора, които бях срещала до сега. Беше мой тип човек – забавна, приказлива, мълчалива, когато иска, смислена, учеща ме на различни неща, живееща в света около нея, а не в своя собствен, игнорирайки всичко друго. И същевременно толкова различна, но някак по моя начин.

С времето тя ми сподели една своя идея – всеки човек си има животно. Моето било сойка. Може би заради носът, може би заради бързината на тази малка птичка, може би заради друго. Нейното не беше сойка. Тя е истински мечок – от онези плюшените, без които нито едно дете не може. То, мечето, е важна част от живота – то е онова, което тъжните момичета гушкат когато плачат и то е, това, което подхвърляме във въздуха с лекота, когато сме щастливи. То е онова нещо, което поема нашите емоции, страхове и надежди. И за мен тя беше точно мечок. Моят мечок. И до днес така започват разговорите ни по телефона – Какво става, мечок? Как си, сойка? Понякога дори се караме и се заплашваме, че едната ще бъде накълвана, а другата с накъсани пера. Странно, нали? Е, това си е нашият лаф J.

Моята приятелка е мечок, много специален за мен. Тя има безкрайни истории. С нея ми се случват неща, които никога не биха ми се случили или поне изглеждат малко вероятни. Тя ме води на места, на които знае, че ще хапна вкусна храна, защото знае, че за мен храната не е просто протеини, мазнини, въглехидрати и гориво за организма. Тези места имат една особена топлина и уют са направени с много вкус – например Траториа. Тогава сядаме и говорим, понякога с часове, понякога за кратко. Но е винаги интересно. Тя ме слуша като никой друг. Никога не ми казва нещо просто ей така. Не се съласява с мен само, защото я е страх да ми каже, че мисли различно. Дори и това различно е да порицание. Подкрепата, която имам в този мечок е нещо без, което не мога. Толкова често съм разколебана от вътрешни борби и само този мечок може да ме свали на земята.

Тя винаги има един джоб с интересни истории, които ме изумяват и сякаш джобът е без дъно. Много пъти съм я подканвала да пише. Защото знам, че може и ще бъде ужасно интересно за всички. Повярвайте ми някои от историите й са наистина изумителни. Но…идеята бе отхвърлена многократно. Уви!

Е, скъпи ми мечок, този блог е стимулиран от теб и твоите истории. Ти знаеш колко много неща искам да кажа, но премълчавам. Тук ще ги кажа. Пък дано и ти някой ден споделиш невероятните си случки!

Advertisements

2 Коментари (+add yours?)

  1. Пух Мечо
    Ян 14, 2015 @ 16:41:12

    Каква приятна изненада в интернет пространството 🙂 Сойка в нета. Съветвам те , да пишеш по-често и да напомняш за себе си. На кого? Ще ме попиташ и аз ще ти кажа: На себе си 🙂 Че в тая модерна цапаница дето живеем, твърде възможно е да забравим кои сме, какво сме и тн.

    Like

    Отговор

  2. mepofa
    Ян 14, 2015 @ 19:50:03

    Приятно е да видиш и първия коментар и то от специален мечок. Най-вече на себе си имам нужда да напомням, че човек не само забравя кой е и за какво се бори, но и изобщо не разбира в тази модерна цапаница. 🙂

    Like

    Отговор

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s

%d bloggers like this: